Мислех, че съм я открил най-сетне. Човек, който винаги ще бъде с мен, когото го е грижа за мен. Човек, който обожавам и пред който едва ли не бях готов да се прекланям... Колко човешко е да търсим спасението извън себе си. Да даваме душата си другиму, за да не носим отговорност за нея.
Сега се чувствам толкова самотен, че ми иде да вия. Знам, че и милиони други в този момент чувстват същото, че не съм уникален в самосъжалението си, а дори някак банален. Милиони други отварят хладилника, за да натъпчат празнотата си с вкусови усещания, отвличат вниманието си с телевизия и филми, спасяват се с бягство в измислените светове на книгите и игрите.
Само че рано или късно ни се налага да се завърнем обратно в празния си дом и да срещнем истината в очите. Истината, че ни липсва някой, който винаги да бъде с нас, с който да споделяме сърцето и леглото си, болест и радост, добро и зло. Сега съм болен, в най-неподходящия момент, да, един от онези, в които не бива да пипам клавиатурата или да звъня по телефона, защото приличам на черна дупка, жадно поглъщаща всеки лъч светлина, до който може да се докопа.
Това ще отмине, това настроение, този момент, но причините ще продължат да тлеят като заровени въглени. Тези неща се усещат. А не би трябвало да ги има, животът не би трябвало да бъде такъв, ми се иска да извикам. Но за съжаление няма кой да ме чуе, нито би могъл да помогне, дори да го имаше. Моята обична частица от душата ми, моят Personal Jesus.
Сега се чувствам толкова самотен, че ми иде да вия. Знам, че и милиони други в този момент чувстват същото, че не съм уникален в самосъжалението си, а дори някак банален. Милиони други отварят хладилника, за да натъпчат празнотата си с вкусови усещания, отвличат вниманието си с телевизия и филми, спасяват се с бягство в измислените светове на книгите и игрите.
Само че рано или късно ни се налага да се завърнем обратно в празния си дом и да срещнем истината в очите. Истината, че ни липсва някой, който винаги да бъде с нас, с който да споделяме сърцето и леглото си, болест и радост, добро и зло. Сега съм болен, в най-неподходящия момент, да, един от онези, в които не бива да пипам клавиатурата или да звъня по телефона, защото приличам на черна дупка, жадно поглъщаща всеки лъч светлина, до който може да се докопа.
Това ще отмине, това настроение, този момент, но причините ще продължат да тлеят като заровени въглени. Тези неща се усещат. А не би трябвало да ги има, животът не би трябвало да бъде такъв, ми се иска да извикам. Но за съжаление няма кой да ме чуе, нито би могъл да помогне, дори да го имаше. Моята обична частица от душата ми, моят Personal Jesus.
P.S. Направо е странно, като знамение, как има-няма два часа след горенаписаното бях поканен на море. Казах, че ще си помисля, но още в момента на споменаване знаех, че ще ида. Доколкото е почти невероятно въпросният човек да ми е издебнал постинга, направо съм готов да приема наличието на Дедо Боже, който в резултат на безкрайните ми жалвания колко съм нещастен си е ударил един фейспалм и е заявил: "Ок, престани да се излагаш вече, а отивай да се забавляваш някъде и ме остави да си карам почивката!" Е, малко изпросено стана, при добра воля можеше да ми спести разбиването на сърцето за начало, хремата с кашлицата също, ама нали трябва да поддържа представата за неведомост на пътищата си. Ще пропусна оплакването в случая, пък нека видим :)
0 comments:
Post a Comment