Ок, не ми се удава изразяването на английски език много добре, признавам. Изпитвам истинска умора да подреждам ограничения си набор от думи по ограничен брой начини. Сякаш ползвам един от ония лабораторни прозрачни контейнери с обърнати навътре гумени ръкавици, които служат за предпазване, ако нещото вътре гръмне или се опита да те изяде. Деперсонализирам се и влизам в роля, която обаче ми убива като нови дрехи не по мярка.
Та така, едва ли някой вече чете нещата ми, особено след мусонния сезон от депресия, излял се в последните години над това малко островче в нета. Всъщност открих за себе си, че когато съм щастлив, хич не ми се пише, а когато съм нещастен, по-добре да не пиша, по очевидни причини. Но днес по случайност се зарових в блога си, с единствената цел да търся линк към този на Джими Мейдънс, човекът зад boring3d, понеже много ми се иска да го намеря във фейсбук, а нещо не се получава май.
Та, ровнах аз тук-там и случайно попаднах на два скорошни коментара, от май и юни съответно. Боже господи, помислих си, на някой му пука какво съм написал дотолкова, че да го коментира! Е, вярно, писал съм го преди цели епохи, но все пак. И сърцето ми се стопли, признавам.
Тогава се замислих, че ако всъщност пиша неща от сърце, обърнат с лице към света, а не само се жалвам егоистично с уши върху очите, хората ще усетят това, аз ще усетя това, и наистина ще си струва отделеното време и от двете страни. Светът ще стане по-добър и прочие :)
0 comments:
Post a Comment